Нашата родопска одисея от лето 2008-мо

И така, ето че най-накрая се реших да публикувам нашето приключение на двама ни с Тихомир (моята половинка ;) ), в Изт. Родопи (от юли месец!). Трябва да уточня, че около 2-3 месеца преди това започнах усилена подготовка, проучвах местата, правих планове, разпитвах когото сваря за района, за да се окаже накрая, (по законите на Мърфи), че не е имало никакъв смисъл...Но какво пък, къде е тръпката, ако се случи това, което си планирал?

ПЛАНОВЕТЕ...
Първоначалния план беше да тръгнем през нощта срещу 7ми юли (понеделник). Влакът пристига по разписание в 6 и нещо в Пловдив, оттам в 7 има автобус до Асеновград и в 7.30 – от Асеновград за Бачково. Тръгване от манастира към х.Марциганица (за която сравнително навреме разбрахме, че не работи) ок. 8.00ч и оттам до Чотровата къща близо до Беланташ. Него мислехме да го разгледаме вечерта, ако остане време, или на другия ден сутринта. Вторник – до Кръстова гора, оттам(т.е. от Белица) – с бусче до с.Планинско, да продължим малко пеша и да нощуваме на палатка някъде над Рибин дол. На следващия ден трябваше да продължим по червената маркировка по билото – през Безводно (евентуално да изкачим вр.Чиляка, ако имаме сили), и да стигнем до Женда, където отново да нощуваме на палатка. Следващия ден – да разгледаме прословутите тракийски светилища и ниши в района на селото, и да се спуснем надолу към х.Боровица, където в близост се намира пещерата Утробата. На другия ден (петък мисля че се пада) планът беш да продължим към Кърджали, като по пътя поразгледаме доколкото успеем скалите над с.Дъждовница. Вечерта трябва да преспим в някой хотел, и на другия ден да се отправим на юг – към района на Биволяне, Чобанка, Татул. Тази местност явно щеше да ни отнеме 2дни, отново с преспиване на палатка. И накрая – да си хванем някакъв влак от Момчилград....
Като план си изглеждаше добре, но в момента в който започнах сериозните проучвания за транспорта се появиха първите препъни-камъчета: оказа се че бус за Планинско (в който аз, честно казано, се съмнявах) все пак има! Но...не пътува във ВТОРНИК (когато точно на нас ни трябваше) и събота ...(не знам с какво вторник е по-различен от сряда или четвърък, да речем, но...какво да се прави, късмет). Но нищо, не е болка за умиралка, решихме го набързо, че ще тръгнем не в понеделник, а във вторник, за да хванем буса в сряда. И така проверяваме набързо www.bdz.bg – в разписанието се казва че има един идеален нощен влак..САМО с 3 прикачвания до Пловдив! И беше решено – ще хванем него.

ДЕН I
Влакът тръгва в 22:36 – тъкмо ще си поспим от ГорнаОряховица до СтЗагора...И ето ни. Пристигаме след яко тичане, екипирани с по една препълнена 55+ литрова раница, (на Тихомир може би имаше 20-ина кг, моята малко по-лека), в 22:30 на гарата:
- “Два билета до Пловдив, моля!”
- “Ама за кой влак?”
- “Ами за този който тръгва след малко...”
- “Ооо, ама за него мога да ви дам само до Горна Оряховица, понеже е международен, така са ни наредили...”
- “Ама как така...добре, а оттам нататък...връзката на Горна е 10 мин, и ако влакът закъснее (а той закъсня!) няма да имаме време да взимаме билети...”
- “Спокойно (като го чуя този отговор, веднага ми става ясно, че няма да е спокойно)... ще се качите в първия вагон и ще кажете на кондукторите че искате продължение”
- “ОК, добре, дайте билети до Горна...”
Качваме се във влака, който вече е направил 10 мин закъснение, въпреки че пътува от София. Казваме на кондукторката, както са ни инструктирали, че ще искаме продължение от Горна, тя ни изгледа неразбиращо и накрая изръси: “Ооо,спокоойно, на Горна винаги се изчакваме, даже бригадите ни се сменят с онзи влак, ще имате време да си вземете билети от касата!” Добре, спокойни и доволни си се возим до Горна. Когато влакът спира, виждаме че на съседния коловоз има спрял влак, който би трябвало да е нашия и притесненията ми отново започват да се събуждат... И в момента, в който слизаме на перона, виждаме как влакът от съседния коловоз потегля и след малко се изгуби от поглед. Ядосахме се, естествено, особено аз! Та това ни проваля целия ден, а оттам и плана за целия преход! На гишето научаваме, че следващия влак за Стара Загора е в...5.00ч (в момента е ок.00ч)..и то познайте...ПЪТНИЧЕСКИ! Това значи, че пристига в СтЗагора в 9.00ч. После до Пловдив още поне 2 часа, като не се знае кога точно има влак, и така на Асеновград ще сме към 11-12ч! Вече беснея...На Тишката, обаче, му хрумва брилянтна идея – брат му понастоящем живее и работи в Стара Загора – ура, надежда! ;) Звъни в 00.00 ч на брат си с оферта за разходка до Асеновград и Бачковския манастир, и той като по чудо се съгласява, тъкмо не бил ходил в този край! Уговаряме се, че към 9.00ч ще сме в Ст.З., да ни чака на гарата. Добре, обаче, на Змеево влакът спира, да изчака някакъв...15..20..30..40мин...сигурно около час висяхме и чакахме закъснелия влак да мине...Разгеле, най-накрая потеглихме..към 10ч бяхме в Ст.З, заредихме и с пълна газ отпрашихме към Асеновград. Иво (братът на моята половинка) предложи дори да ни закара направо до Чотровата къща, тъй като не е много далеч и има път дотам. Супер оферта...:) По пътя решаваме че ще разгледаме и Асеновата крепост, тъй и тъй сме дошли до тук... В резултат от всичките разглеждания и моткания насам-натам към 15 и нещо бяхме в махала Сини връх. Няма да ви разказвам подробно за пътя (ако въобще може да се нарече “път”), но беше меко казано кошмарен. Когато спряхме, за да попитаме една баба за въпросната къща, Иво тръгна да се връща пеша назад по пътя...след 2-3 мин се върна, носейки в ръка половината броня на колата, изпаднала без да разберем някъде по пътя...Когато стигнахме до Чотровата къща се установи, че бронята отново липсва. В последствие разбрах, че си я е прибрал навръщане.
Хазяите на къщата ги нямаше, но единия от работниците, които бяха там, гостоприемно ни покани да се настаняваме където си харесаме. Имаше топла вода, въпреки че нямаше пък ток на етажа, но и това се уреди – оказа че човекът просто не знае откъде се включва бушона (България...)...След малко се върна “управителя” – много любезен и приятен човек, включи ни тока, каза да се разполагаме както искаме. Бяхме единствени посетители по това време на седмицата, така че къщата беше на наше разположение. Обясни ни как да стигнем до Беланташ, оставихме багажите и към 18ч потеглихме натам. Едно предупреждение към хората, които мислят да тръгват по този район: много внимавайте с напътствията на местните – така обясняват, че ум да ти зайде...Никога няма да ви излъжат или подведат умишлено, но обясненията в повечето случаи са ... меко казано много относителни! Така според думите на човека от Чотровата, трябваше да стигнем до една чешма с надпис, след което да свием по пътечка вдясно и след малко да излезем на маркирана пътека. Чешмата я стигнахме, свихме по пътечката вдясно, но маркировка така и не намерихме. За сметка на това се навряхме в някакви дворове на къщи, където не се виждаше жив човек. Продължихме по пътеката и за наш голям късмет след малко чухме тихо свирукане. След няколко минути стигнахме и източника на свирукането – един дядо, който си пасеше овцете и си подсвиркваше. Зарадва ни се, като ни видя – както и всички останали местни, като видят млади хора с раници по тоя край. Питахме го за пътеката към Беланташ – оказа се изключително разговорлив, явно беше зажаднял за малко общуване с хора – упъти ни, отново с малко омотани обяснения, но все пак се добрахме до пътеката, а скоро видяхме и маркировката. Пътеката до платото е много живописна – в по-голямата си част минава през приятна дъбрава, като вляво се открива красива панорамна гледка към Момин връх. След 10-15 мин стигнахме и до самото плато.
За Беланташ е писано доста, няма да описвам подробно, но не мога да не отбележа, че на живо няма НИЩО ОБЩО със снимките, които съм гледала. Първо – огромно е. Доста по-голямо по площ, отколкото си бях представяла. Второ – фактът, че цялото това нещо е една скала...всичко е дялано по камъка..На думи не звучи кой знае какво, но като го види човек в действителност направо онемява. Невероятно е да видиш на живо и да усетиш тази нагъната, надупчена и набраздена с множество правилни улеи скала. Цялото плато представлява, грубо казано, три големи скални къса – те оформят нещо като 3 дяла или отделни площадки. Качвайки се по старите метални стълби, излиза се в началото на средната скала – на нея са оформени 2 “отделения”, едното е малко по-малко, както го нарече Тихомир, “нещо като преддверие”. Там се намира по-малката щерна (водохранилище, нещо като цилиндричен кладенец) и множество вдлъбнатини с правилна форма. На втората площадка има още една, по-голяма щерна – инересно е, че и двете са с абсолютно кръгла форма, като имат един издаден прав ъгъл от едната страна. И там има много вдълбавания, някои от които образуват интересни конфигурации. Третия дял е много трудно достъпен, тъй като между втория и третия има голямо разстояние, което не може да се прескочи, не може и да се прекатери. Местните хора казват, че навремето хора са ходили и до там, но нямало нищо интересно. В края на този дял, обаче, се намира т.нар. “каменна глава”. Върнахме се да разгледаме и първия дял – отново вдълбавания и улеи ... Голям интерес предизвикаха у мен и 2 улея – съвсем успоредни и прави, удивително наподобяваши релси. Също интересни са някои вдълбавания с форма на част от сфера – направени така, сякаш са били предвидени за сядане – като кресло. Имаше ги доста, повечето обърнати на изток. Всъщност и изток е много относително понятие – колкото пъти погледнахме компаса, толкова пъти изток беше в различна посока. Може и да е било от компаса, но нямаше как да разберем... Самото усещане на Белинташ, пък е...заставаш на ръба на скалата и изпитваш един непреодолим порив да полетиш... Освен това се разкрива невероятна панорама към околните върхове – Кръстов връх, Караджов камък, Момин връх. Абе, каквото и да обяснявам, нищо не може да пресъздаде усещането и величието на това място достатъчно добре, затова бих препоръчала на всеки да го посети и сам да запечата в спомените си атмосферата и обаянието на това място.
Вечерта в къщата решихме да споделим със собственика плановете ни за прехода, и тук започна и следващото объркване. По нашия план трябваше да хванем буса, който тръгва от Асеновград в 14.30ч на разклона за Белица в 15.45ч, да слезем на с. Планинско и да продължим по червената маркировка по билото към Безводно. Човекът, обаче, каза че трябвало да минем през Рибин дол (да, с “И” е ;)). Гледам аз по картата – Рибин дол остава надолу, южно от маркировката, но той си държеше на своето – така или иначе за Безводно трябвало да минем през Рибин дол. Реших, че сигурно картата нещо е омотана – не беше за сефте, оказа се, че е доста постна, освен това всичко е дадено с български имена, докато абсолютно всичко живо (както и хората във форумите) знае местностите с турските им имена, и българските нищо не им говорят. Все пак решихме – ще слезем на Планинско, и оттам ще караме по маркировката, пък където ни отведе.
Вечерта имахме роматична вечеря на свещи – бурята, която се задаваше, не ни застигна на платото, нито дори по пътя навръщане, но за сметка на това вечерта гърмя яко. Спря и тока. И тъкмо когато се канехме и да се къпем на свещи (“...романтика!”), взеха че пуснаха тока...късмет!

ДЕН II
На другия ден станахме и тръгнахме рано, тъй като програмата за деня беше доста натоварена – трябваше да стигнем Мостово, оттам да се качим на Кръстова гора до не по-късно от 12-12.30ч, след това да слезем до разклона за Белица, откъдето да хванем в 15.45ч буса за Планинско. И така, към 7.00ч бяхме нарамили раниците и се запътихме към “ряката”. Времето явно беше с нас – от бурята от предишната вечер нямаше и помен, небето се беше избистрило, слънцето препичаше приятно, така както пече само в планината. Дори ходенето в каменното корито на липсващата река не можеше да помрачи удоволствието ни от тази прекрасна непозната местност. Река Сушица, всъщност, си оправдава името – голяма част от нея тече под камъните, в резултат от което се създава усещането че вървиш през камениста пустиня. Набрах дори лопен, който беше нацъфтял в изобилие из коритото.
Махалата под Чотровата къща се състоеше предимно от изоставени къщи – все големи, хубави, каменни къщи, някои близо до реката...Тъжна гледка!
Интересно е, че от Беланташ се вижда почти целия път и се открива прекрасна панорамна гледка, а отдолу, от пътя платото не се вижда – някак си остава скрито.
След час и нещо стигнахме Мостово. Това, което прави впечатление първо, е че до селото има доста стръмно катерене, а самото село е разположено на стръмен склон. Оказа се, че в магазинчето на селото има доста неща – вафли, кроасани, мръвки, даже май и сирене, но напук на представите ми за българско село нямаше кисело мляко, за което толкова си мечтаех. Хората сами си го произвеждали, затова нямало...
Закусихме пред магазинчето, упътиха ни към пътеката за Кръстова гора и потеглихме нагоре. Пред нас предизвикателно се издигаше Кръстов връх, а пътя не изглеждаше лек... В края на селцето срещнахме една баба, с която се заприказвахме и установихме, че вървим временно в една посока. Щяхме да ходим по маркираната пътека, която тръгва от центъра на селото, минава покрай трафопоста и се изкачва нагоре (Не че въобще бяхме видели някъде досега маркировка, освен в началото малко към Белинташ). Но бабата каза, че имало и по-пряка, макар и малко по-стръмна пътека. Упъти ни по нея, и след малко се разделихме, като си пожелахме взаимно приятен път.
Малко офтопик – тия баби и дядовци как ходят...просто не е истина... подрипваше си като младо яре наред с нас. Вярно че сме с по 20 кила раници, но пък и бабката не беше първа младост...
И така, след около 2 часа спокоен ход и с многобройни почивки (пътеката наистина се оказа доста стръмничка) към 12ч успяхме да се доберем до светата обител. За мой голям потрес се оказа, че в момента навсякъде текат някакви ремонтни дейности – пътечката около храма беше задръстена от циментаджии, красивата чешмата, която съм виждала на снимки, със св. Седмочисленици не работеше – нямаше вода, иконите й липсваха, стъклата (или каквото са там) бяха почупени. Успяхме поне да вземем по едно шишенце със светена вода за майка ми и за свекървата – за спомен от светото място.
В храма имаше някаква церемония – явно кръщене или нещо друго, но детенцето, което кръщаваха се дърпаше, разхождаше се насам-натам, говореше на висок глас...и аз с възмущение си помислих “Боже, какво възпитание, бива ли такова нещо...” Но след малко трябваше да се ориентираме към потегляне, тъй като времето напредваше, а ние имахме да извървим 10ина км до разклона. Съжалих, че не остана време да разгледаме параклисчетата, но така или иначе вече бяхме решени пак да отидем там.
Питахме една жена за пътя, тя каза че имало и пряка пътека към Белица, но сигурно нямало да се оправим по нея и ни упъти по асфалтовия път, който, както и всичко останало горе, беше – познайте – в ремонт!...Досещате се за жегата и неприятната миризма, които съпътстват такъв сорт ремонтни дейности...Още горе бяхме решили, че ще е най-добре да намерим някого с кола, който да ни хвърли до някъде. Обаче горе на манастира такъв не се намери, затова заслизахме пеша. Не се бяхме отказали, обаче, от намерението си, предимно защото времето ни притискаше – оставаше по-малко от час, за който трябваше да слезем до разклона, а пътят не беше малко. Затова се наложи да си припомня онова отдааавнашно ходене по Родопите (за справка тук), когато трябваше да разчитаме на стоп, за да успеем да се приберем вкъщи ...Махане, махане...не че колите бяха много, но явно и никой не изгаряше от желание да ни качи с тези раници колкото нас. Вече бяхме започнали да се отчайваме и да се чудим какво ще правим, ако не успеем да хванем буса (както ни беше тръгнало...), когато за голямо учудване, при едно мое вяло махане шофьорът намали и спря. Учудих се, понеже мярнах двама души на задната седалка и предположих че няма да има място, но все пак спря! Слезе, отвори ни багажника да приберем раниците (дори при положение че имаше багаж) и влязохме в колата. Оказа се, че на задната седалка са жена му с малко дете, така че се сместихме спокойно. Бяха изключително мили хора... той бил военен (не личеше;)), наскоро върнал се от Афганистан, и сега обикаляли на екскурзия по разни интересни културни забележителности, да разведат детето и то да ги научи (похвално!)...Споменахме им че идваме от Кръстова гора, на което той отговори “Да, вярно, аз ви видях там!”...загледах ги...загледах детенцето – оказа се същото, което беше в храма. Стана ми криво, че съм си помислила така за него – оказа се, че има някакво умствено заболяване...а майка му се държеше толкова мило и с толкова обич и разбиране към него...Помислих си: шапка им свалям на тези родители, които въпреки всичко намират сили и да се радват на живота, и да бъдат добри с хората! Благодарихме им от сърце и с пожелания за всичко най-хубаво се разделихме на разклона за Белица. Бяхме точно навреме, даже време и за по една вафла имаше ;). След 10-ина мин. дойде и прословутото бусче.
- “До къде сте?”
- “До Планинско.”
- “И оттам накъде ще ходите?”
- “Към Безводно.”
- “Ами то по-добре тогава да слезете на Рибин дол, ако искате, минавам оттам.”
Ние се зачудихме, а някои от хората в буса изказаха също мнение, че ще ни бъде по-близко и по-удобно от Рибин дол. В крайна сметка казахме “Добре – до Рибин дол”. И потеглихме. След солидно количество друсане и завои шофьорът спря и каза “Тук сте за Рибин дол”. И ни упъти – тук наляво, може да вървите по пътеката, но по-пряко е по стълбовете. И замина. Оказа се, че ни е спрял на разклона за селото, който е на 5 км от самото село! Хубавото беше (т.е. бяха 2 неща), че имаше беседка с чешмичка на разклона, и освен това наблизо намерихме диви ягоди. И забрахме като невидяли, а до нас кротко пасяха няколко коне...идилия! След като решихме, че сме се напасли на ягоди, тръгнахме по пътеката към Рибин дол. Пътеката беше хубава, минаваше през гора, част от която беше млада, явно залесявана, и решихме да следваме нея – и добре, че решихме така – видяхме на няколко места къде минават стълбовете...мали мали...то просто пътека не се виждаше. И така след около час (към 19 и нещо) пристигнахме в една от махаличките на Рибин дол. Така и не можах да го разбера това село откъде докъде се простира, въпреки че имаше табела в единия край на селото. Махаличката, в която влязохме се оказа няколко къщички без каквито и да е признаци на живот в повечето от тях. В началото на селото имаше чешма и решихме, че може като резервен вариант да се установим там за през нощта, ако не намерим друго място. Едва в последната къща видяхме хора – за голямо учудване имаше и млади, и едно детенце – явно на почивка на селоза ваканцията. Бяхме решили, че оттук утре сутринта трябва да намерим пътя нагоре към билото, който да ни отведе и до червената маркировка. Затова питахме една жена в обитаемата къща, дали знае някъде да има чешма, за да се паркираме там да нощуваме, и евентуално дали знае нещо за пътя. Тя не знаеше нищо, но повика един дядо от къщата, който започна да ни обяснява, че нямало смисъл да се качваме до билото, защото после пак трябвало да слизаме (?!?) . Каза да ходим по реката до “баража...там дето се крие водата под камъните”, и оттам по някаква пътека нагоре... (ама пак тия обяснения, дето само те си ги разбират...). Долу до реката имало къщи, кошари, там имало хора, те можели да ни упътят. Там някъде имало и чешми, а и водата в реката била чиста, хората я пиели. И така, решаваме, че ще спим някъде близо край реката. Тръгнахме да слизаме надолу...едно слизане..имах чувството че километри слизаме. А и смътното предчувствие, че тази денивелация после ще се наложи и да я изкачваме... Долу вече близо до реката срещнахме един дядо в компанията на стадо овце и две каракачанки – питахме го отново за чешма, а той обясни нещо от сорта “Ей-тука така по пътеката като вървите, после вляво, излизате на реката, там има една голяма чешма, има и ливади, които аз съм ги косил, може там да спите, ако искате..” Прекрасно, но тази чешма така и не я намерихме, явно я бяхме подминали, или бяхме слезли по друга пътека. Стигнахме накрая реката (вече започваше да се мръква), Тишката отиде да проучи района и намери една окосена ливада, която не беше съвсем равна, но поради липса на по-равно място в крайна сметка решихме да опънем палатката там. Проблемът беше, че тук нямахме вода, защото ливадата не беше съвсем до реката...Това явно беше някаква друга махаличка на селото, защото наблизо имаше няколко изоставени къщи. Не открихме никого, а не ни се искаше да нощуваме съвсем изолирани от селото...усещането беше много особено...смрачава се..виждахме само силуетите на околните върхове, сякаш надвиснали над нас, и чуваме само вятъра, ромона на реката долу, и тихото подрънкаване на самотен чан някъде в далечината...небето кристално чисто, осеяно със звезди, а въздухът... никъде няма такъв въздух! Все пак по едно време ми се счуха стъпки и тих човешки глас, и тъй като ми се искаше да намерим питейна вода отнякъде, извиках..дано ме чуе. Чу ме, наистина, и се оказа същия дядо, който ни упъти уж към чешмата и ливадите. Каза че чешмата сме я подминали, и повика Тихомир с него. Не разбрах къде отиват, но помислих, че ще му покаже чешмата. Но минаха 5-10-15 мин – него още го няма. Започнах да се притеснявам, навън вече тъмно, на виковете ми никой не отговаря, GSM-а, както се досещате, няма обхват...в един момент това прекрасно място ми се стори най-зловещото на света...сама в гората, без жива душа наоколо, тъмно като в рог (само от време на време включвам начелника, за да му пестя батериите) ... Вече се притесних сериозно и започнах да си мисля какво ли не...Дали не му се е случило нещо, онзи не го познавам, а и в района няма други хора...Но след още 10-ина мин, които ми се сториха като цяла веченост, Тихомир се зададе с една 5-литрова туба с вода: човекът го завел до тях, да му налее вода! Просто се чудех да се ядосвам ли, да се радвам ли, да благодаря ли за проявената човещина...за 4-те години от предишния преход в Родопите бях забравила колко различни и колко по-човечни са хората по този край.

ДЕН III
На другия ден станахме рано – към 6ч, и с отварянето на палатката ни лъхна невероятно свежия планински въздух. Решихме, че ще закусим някъде по път, като стигнем чешма (човекът от Чотровата ни беше казал “По този път чешми има на по 100м...няма страшно”). Тръгнахме по реката – изгряващото слънце обливаше в лъчи отсрещните склонове, реката блестеше като позлатена, скалите по брега й бяха като изваяни! След около час ходене се паркирахме и закусихме на една удобна плоска скала. Компания ни правеха двете каракачанки на същия овчар, който ни беше дал водата предната вечер. Явно им бяхме любопитни, понеже се паркираха на отсрещния бряг и ни наблюдаваха с интерес. След закуската потеглихме с нови сили, а каракачанките – след нас. Стана ясно, че въпросният бараж всъщност е бент, и въобще не е близо. След час или повече, срещнахме друг човек, който ни ориентира така: “Ей-тука на 10-ина минути е баража, после хващате вляво пътеката и след около час и половина сте в Безводно!”.. Да,да...баража го стигнахме след повече от половин час. За сметка на това пък пътят по реката беше изключително живописен и това ни накара да не съжаляваме ни най-малко, че сме тръгнали оттук.
След въпросния “бараж” пътеката свива вляво и започва “веселото”: едно стръмно изкачване до билото, през което пътека има тук-таме. Върви се отначало по един малко неприятен напечен склон, след което се излиза на билото. Оттам пътеката върви предимно в гора, като все още има изкачване, но не толкова стръмно.
Но дори и зверското изкачване по слънчевия склон разкриваше невероятни панорамни гледки, които 100% оправдаваха усилията. Всъщност големите проблеми на този участък бяха два: първо – по целия път до Безводно нямаше една чешма, противно на очакванията ми и на думите на местните. Навсякъде другаде изобилства от вода, но тук явно реката се пада далече, а където има извори – няма кой да ги каптира. Така че, трябваше да караме цял ден на 2,5л вода двама души в силен пек и стръмно изкачване. Вторият проблем беше пълната липса на маркировка през по-голямата част от пътя ...до един момент, където видяхме странна триъгълна червена маркировка с бял кант и бяла буква “Р”. Зачудих се отначало, но тогава ми прещрака: Аха, значи все пак проучванията по форумите не са отишли съвсем на кино – спомних си как Христо Тодев разказваше, че от Байкария са минавали някъде из района и са пуснали една боя. Погледнах принтираната карта от неговия сайт (големи благодарности, за която!) и с облекечние установих, че пътеката, по която се движим я има (за разлика от картата на “Картография”, където такава пътека просто не съществува!) и е отбелязана с червено! Отправих мислено силни благодарности към байкърите, които в този момент ни бяха истинско спасение! Значи все пак сме на прав път! Хванахме маркировката, но на едно място, в началото на гората, се отклонихме, тъй като решихме че трябва да подсечем склона и да излезем от другата му страна – демек, да си спестим част от изкачването и да заобиколим. След 10-15 мин., обаче, пътеката ненадейно свърши, а вместо да видим дългоочакваното Безводно, пред нас се разкри величествената гледка на склонове, върхове и чукари...докъдето ти поглед стига...едно безкрайно нагънато зелено море...Започнахме леко да се шашкаме, понеже бяхме сигурни, че от другата страна трябва да е селото. Решението беше – връщаме се, до мястото, където сме се отклонили и си караме по маркировката без повече импровизации...И така, след още 20-30 мин изкачване прехвърлихме билото и започна спускането, което беше значително по-приятно, още повече, че беше и в гора. След малко стигнахме и първите къщи на селото, по-скоро странична махаличка, почти обезлюдена. Малко преди същинското село видяхме и първата чешма за деня! Обядо-вечеряхме (към 17ч) и заслизахме към селото да си намерим място за нощуване. Първите хора, които срещнахме, бяха неочаквано млади и също толкова любезни, колкото и всички останали местни. Разговорихме се и те ни казаха, че в неделя щяло да има сбор в селото, за да направят курбан-молитва за дъжд. Щели да имат гости, иначе с удоволствие биха ни приютили. Но на палатка, казаха, че можем да отседнем където искаме – никой нищо няма да ни каже, и ни упътиха към центъра и училището. Там имало и чешми (ура!). Питахме ги дали има някакъв транспорт за където и да е от селото, и за наше огромно учудване, се оказа, че имало бус към Комунига (през Женда!) и оттам към Кърджали, който минавал в понеделник, сряда и петък! И той тръгвал в 7.00ч сутринта! Какво по-хубаво от това! Сега сме четвъртък! А плановете ни бяха в Безводно да сме в сряда (ако не ни бяха замотали през Рибин дол), при което положение нямаше да можеш да го хванем! Направо не можех да повярвам на късмета ни, потвърждаващ максимата “Всяко зло за добро!”.
Самото село стана едно от любимите ми, по отношение на природа и местоположение – на север и запад от него се издигат невероятно красиви скали и гористи възвишения, както и вр.Чиляка, до който ние, за съжаление, нямахме възможност да се качим; а на изток се намира яз. Боровица и ниски хълмчета, сред които се виждаше сгушено и с.Женда – следващата ни цел. В самото начало на селото се издига малко скалисто възвишение, от което се открива прекрасна гледка към околните склонове. Тук, в това село, за пръв път се “сблъскахме” наживо с поминъка на по-голямата част от местното население – тютюна. За разлика от повечето други български села, където хората си лягат “с кокошките”, тук е нещо нормално да видиш привечер хора да работят на двора или късно вечер да се прибират вкъщи.
Опънахме палатката в двора на училището (за разлика от предната вечер, тук поне беше равно). Имахме си наблизо и чешма...абе направо лукс! ;) Разбрахме се с шофьора на буса откъде тръгва, кога и т.н. и щастливи и доволни се прибрахме в палатката.

ДЕН IV
Този ден започно доста рано – в 5.15 с пеенето на мюизина от джамията на 20м от нас.... То поне имаше един положителен ефект – имахме стимул да се изстреляме набързо от палатката...
Първоначалните планове бяха след Рибин дол да се спи на Женда. Но при нощувката на Безводно тези планове вече бяха отишли на кино. При наличието на бус за Женда, обаче, графика ни за деня значително дръпна напред и решихме, че е напълно реална цел за тази вечер х.Боровица. И така плановете за деня се преформатираха горе-долу така: отиваме до Женда, разглеждаме местностите със светилищата и се спускаме надолу по р. Боровица към хижата. В 6.40 сутринта бяхме на линия и чакахме буса, заедно с още няколко души от селото. За първи път се сблъскахме с усещането, че все едно не си в България – всичко живо говори на турски. С нас, разбира се, говорят български, но помежду си – само на турски. Потеглихме към Женда, а пътя извиваше около язовир Боровица, минавайки покрай живописни скали. В Женда бяхме към 7:30ч. Слизайки от буса, попитахме шофьорът колко дължим за превоза, а той само се усмихна и рече: “Айде, пътувайте...обикаляйте да разгледате красотите...само трябваше да останете още 2-3 дни за сбора, ще има курбан!”. Останахме удивени и онемели от тези хора, на спирката в с. Женда. И сега...? Не се вижда жив човек, а не знаем оттук накъде да тръгнем. Тихомир тръгна нанякъде да търси хора, а аз останах около спирката да чакам и да огледам околните къщи. За мой късмет, след няма и 5 минутки от най-близката къща излезе възрастен човек, който изкарваше стадо овце. Запитах го къде се намира “Биюк тепе или Биюк кая”? А той ме изгледа странно и рече “Абе, не знам откъде всички го знаят туй Биюк тепе – тук няма такова нещо, това което всички търсят е Асара – ей-там!” И посочи към едно плато в далечината. Ясно, ще пада ходене, и то изкачване! Човекът, обаче, каза: “Далече е и си е доста изкачване, по-добре е с кола, ама вие нямате...” Зачуди се човекът какво да измисли, а в този момент се върна и Тихомир. Накрая дядото рече: “Знаете ли какво, при мен работи един помощник, той има кола, ще дойде след малко и ще ви хвърли до там!” Аз понечих да възразя, не исках да им бъдем в тежест и да ги ангажираме, но той настоя: “Еее,елате сега, не се притеснявайте, ще пийнем по едно кафе, докато го чакаме!” Ние се спогледахме вече развеселени, и се съгласихме, още повече, че не бяхме закусвали, а на мен почваше да ми прималява. Овцете на дядото вече бяха поели по пътя си, който явно знаеха наизуст, а той се запъти към близката сграда с надпис “Кметско наместничество с. Женда”. Бил наместник-кмет! Отново среща с типичното родопско гостоприемство и сърдечност. Пихме по едно кафе /Тишката чай/, след малко дойде и помощникът му, и нам-кметът се зае да му обяснява, че искаме да разгледаме Асара и скалите дето имало “едни като шишета издълбани”. Направо ме напуши на смях при това обяснение – не ми беше хрумнала тази асоциация! Помощникът му каза че няма никакъв проблем да ни хвърли до горе. Доизпихме кафето и потеглихме. Пътя си беше кофти, черен и криволичещ, макар и не чак толкова стръмен. Не бяхме говорили колко пари да му дадем за бензина, затова казах Тихомир да извади 10лв да му даде, все пак пътя си е гаден, а и ние го помолихме да ни докара. Той, обаче, категорично отказа...Вече взех да се чувствам неудобно!
Срещайки се с такива хора, човек, който е живял предимно в града, и то в голям град, се чувства малко като попаднал на друга планета. Хората там гледат някак си по-различно на нещата, отколкото хората, с които сме свикнали да общуваме. За тях на първо място е да помогнат с каквото могат. Да те упътят, да те приютят, ако могат. Без да очакват нещо в замяна... Просто го правят, не защото не им струва нищо – бензинът не е без пари. Предполагам, че защото там, сред чистата и девствена природа, и мислите и чувствата са по-чисти, там не виреят завистта, мръсотията и омразата от нашата среда. Затова и отидеш ли там, се връщаш като нов човек. И затова, когато си тръгвам от Родопите, винаги изпадам в една “следродопска депресия”, потапяйки се в сивотата и мръсотията на града.
Слязохме в началото на платото, където се простират руините на древна крепостна стена. Не знам коя е била тази крепост, но със сигурност мястото, на което се е намирала, е било фантастично. Недостъпна е от 3те си страни – около нея е почти пропаст, а около четвъртата се е издигала въпросната крепостна стена. Самото плато е каменисто, като и тук отново се срещат множество скални вдълбавания, улеи, жлебове и т.н. И най-интересното – някои от фигурите поразително приличат на тези на Белинташ. Усещането на мястото също е аналогично – иска ти се да разпериш криле и да литнеш... Абе, знаели са тези древните къде да си построят крепостта!
Закусихме там – една от най-приятните ни закуски! С невероятна гледка, тишина, спокойствие, приятно утринно слънце...Помотахме се около час, докато разгледаме и запечатаме с фотото всичко интересно (а то не беше малко, както и на Белинташ), и потеглихме...не отидохме до сами гъбата, издигаща се точно под платото, за което сега много съжалявам. Съжалявам и за още нещо – оказа се, че все пак правилно съм разбрала в предварителните проучвания, че в околността на Женда има поне още поне едно тракийско светилище, което, обаче, остава в другата посока. Асара се намира близо до махала Соколите – всъщност, малко на юг от пътя м/у Соколите и Женда. А другото светилище, за което не бях успяла да проуча точното местонахождение, се намирало, май, някъде наблизо, но като не знае човек... Нищо, следващия път, и без друго бяха останали толкова много неща за “следващия път”, че такъв със сигурност трябва да има. ;) На скалата от южната страна на платото се виждат изсечени 15-ина трапецовидни ниши.
Човекът, който ни докара, ни беше показал къде тръгва и минава пътеката за към х.Боровица и, че трябва да излезем на шосето до р.Боровица, което се виждаше от платото и не изглеждаше далече. Час-два най-много...На картата има отбелязани две пътеки към р.Боровица и не знаехме тази коя от двете е, но вървеше към реката и все щеше да излезе някъде там. Пътят надолу би бил приятен, ако не бяха смотаните ми обувки (убедих се вече от опит – не си купувайте евтини туристически обувки!!!) и съответно – изранените ми крака, които ми скапаха настроението, и благодарение на които се движех 3 пъти по-бавно от нормалното. Заслизахме надолу през хълмовете по пътеката – слизахме доста, като по едно време забелязахме, че реката и шосето, които все още се виждаха в далечината, остават вдясно – явно се бяхме отклонили някъде по друга пътека, без да забележим, и сега тази, по която вървяхме, вървеше на изток. Решихме, че това сигурно е дясната пътека (по картата), която излиза на с.Богоров дол и продължихме по нея. Пътят вече си беше порядъчно гаден – стръмно слизане по сипеиста и слънчева пътека...Накрая, за голямо наше учудване, вместо да излезем в селото стигнахме до една река – много приятна сенчеста рекичка, идеална за пикник! ;) Седнахме да починем и започнахме да изследваме картата, за да разберем къде всъщност се намираме... Установихме, че сме излязли на един от притоците на р.Боровица, но все още бяхме на мнение, че селото трябва да е наблизо (след някой друг завой). И така продължихме по реката, за която поне бяхме сигурни, че се влива в Боровица. Там пътя поне беше значително по-приятен от изминатия каменист припеклив склон, и се наслаждавахме на ромона, прохладата на дърветата и птичите песни. По коритото на реката видяхме много костенурки – никога не бях виждала толкова много накуп, в това число и малки. Повървяхме доста – ок. час и нещо, а може би към два. Оказа се, че сме излезли на няколко км нагоре по реката и сега трябваше да си ги извървим. Накрая все пак излязохме на р.Боровица. Не бях я виждала дори на снимки и гледката ме изуми – очаквах сравнително голяма река, а вместо това пред нас се откри широко 10-15м каменисто корито, в което едва се забелязваше 2-3м широка река... За късмет, горе-долу на мястото където излезе нашата пътека, имаше чешма – първата от многото красиви чешми в този стил, които видяхме до края на пътуването. Турското население в този край явно си пада по чешмите, защото тук те се срещат в изобилие – минат се не минат 20-30м – чешма. И то не просто чучурче, или обикновена каменна чешмичка – нее, чешма с 1 или 2 чучура, със зидана стена, с оградка с малка въртяща вратичка, оформено почти като беседка, с пейки и масичка вътре. Чешмата с месингов чучур и кранче, с оставена до нея чашка, а стената изрисувана или украсена с мозайка. След цялата измината – стръмно качване и слизане – такива чешмички направо ти изпълват душата. Просто ти е кеф да спреш да починеш там. И, разбира се, никой и не помисля да краде или руши – ако беше другаде, чучурът и кранчето след някоя друга седмица или месец нямаше да ги има, оградата щеше да е порутена, също и пейките...
Поспряхме за кратка почивка и да напълним водните запаси, и взехме да се чудим кога ли ще стигнем х.Боровица – вярно, пътят беше по шосе, имаше леко изкачване, но пък беше доста – имаше още 10-ина км, а шосето – напечено, едвам се трае, и при това – никакви дървета. Усещането за пустош се допълваше от факта, че по шосето до момента не бяхме видяли ни една кола да минава. Но, за наша огромна изненада (те нямаха край просто...), още едва бяхме напълнили термоса, когато на шосето се появи и спря пред нас (без, естествено, да сме махали) едно, забележете, ТАКСИ! Е, просто вече ми стана весело... Нямам обяснение как и защо винаги става така, когато тръгнеш на преход – нещата някак си сякаш сами се нареждат за теб...дори това, което на пръв поглед ти изглежда като спънка, може да доведе до неочаквано приятни резултати. Поне при мен (в случая-при нас) обикновено става така (за справка относно късмета и случайностите в преходите виж отново тук.) Да, така беше и при предишното ми ходене в Родопите с Таня, Васко и Калин, макар и там да не разчитахме толкова на случайността, тъй като от началото си спазвахме план-графика (прилежно изготвен от Василиус). И така, след една уговорена цена от 4лв до х.Боровица се натоварихме на таксито и поехме към хижата. Пристигнахме там ранния следобяд и щяхме да имаме време да разгледаме пещерата Утробата – друга главна цел за това пътуване (останалите бяха Белинташ, Кръстова гора, Женда, скалите край Дъждовница и светилищата на югоизток от Кърджали, за които вече се съмнявахме, че ще ни стигнат силите).
Хижата се намира на брега на язовира и от нея се разкрива много живописна гледка, която пък компенсира мизерията вътре в хижата. За тези, които планират ходене към х.Боровица – да, хижата е порядъчно мизерна. Имаше топла вода, макар че, когато се пусне водата на 1вия етаж – на 2рия спира... освен това няма баня, душа е в тоалетната..Но, какво да се прави, поне стаята ни беше с 2 легла и чаршафите бяха чисти. Като цяло мизерията се дължи преди всичко на немарливото отношение на стопаните, според мен – стаята не беше чистена от доста време, долу в “столовата” смърдеше на цигари и застояло. Когато пристигнахме около хижата и вътре във фоайето нямаше никой – появи се човек след 5-10 мин.
За пещерата потеглихме към 16ч,след като починахме от екстремното спускане по камънаците и “каньонинга” из реката (докато вървяхме по реката Тихомир не пропусна да отбележи: “Нали искаше каньонинг! Ей ти сега каньонинг!”). Самата пещера е на ок. 3 км от хижата (не го смятайте по картата – лъже заради голямата денивелация). Върви се километър назад (посока север – към Женда), след което вдясно отбива пътека с табелка “Към пещера “Утробата”. От пътя преди отбивката се открива гледка към скалите в склона вдясно, където ясно се виждат изсечени няколко скални ниши (за които не бяхме чували). В началото на пътеката даже са се потрудили да сложат табела с информация за мястото и, разбира се, за проекта за развитие, финансиран от ЕС...!! (Явно работата е сериозна!) На места пътеката е трасирана с бордюр от камъни, има парапет тук-таме, има си указателни табелки, които освен всичко друго ти казват и колко още ти остава до пещерата, както и идеална маркировка (една от малкото); има на няколко места и дървени беседки и пейки (чудесно е, че са се сетили да го направят, тъй като на места склона е стръмен и доста припеклив и изкачването си е уморително, особено ако си вървял цял ден преди това, а и няма вода – носете си!). Самата пътека е определена като “Път на изпитанието”(!?!). Малко след началото на пътеката вдясно от нея има паднала скала, явно отчупила се от скалите горе на високото, с изсечени в нея 3 правоъгълни ниши, намиращи се понастоящем в хоризонтално положение (нормално са във вертикално). Интересно е, че табелата гласеше “Тракийски скални ниши” – то е ясно, че са такива, но защо ли никъде не се споменаваха другите, повече на брой, и в нормално състояние и положение, горе в скалите, които се виждат от пътя? (А не бих се учудила да не са ги и забелязали, всъщност, нашите учени са малко като коне с капаци понякога...) Пътеката на повечето места е стръмничка, но е в чудесно състояние, приятна е за вървене, особено там, където минава през гора (дъбрава). И оттук се откриват много живописни гледки, околните склонове бяха целите в разлистени гори и приличаха на пухкав зелен китеник... Малко преди върха има нещо като заслон/чайна, който, обаче, няма нищо общо нито с едното нито с другото, а е по-скоро една голяма беседка, затворена от 3те страни, а от четвъртата е отворен прозорец. Има огнище, маси и пейки, и някои приспособления от първа необходимост за барбекю.
Самата пещера се намира на върха, сред интересни скали и канари. Вляво на скалата до входа й са изсечени 2 ниши. Предполага се, че някога е служела като своего рода светилище на траките. Кое е интересното при тази вече толкова известна пещера?
1. Формата – отвън погледната, входът е идеално оформен като женско влагалище, а дъното на пещерата представлява своеобразен олтар, там където следва да е матката. Самата скала е доиздълбавана на места допълнително. Поради това доиздълбаване, слънчевият лъч, който влиза в пещерата през входа, има формата на фалос. Един ден в годината, през зимата, когато слънцето е ниско, лъчът е достатъчно дълъг и точно в 12ч достига до олтара-матка. Така се извършва символичното “оплождане”, или т.нар. “свещен брак” между небето/Слънцето и Земята, от който (според орфическата космогония) ще се роди земния Цар, земния наместник на бога-Слънце.
Доиздълбана е също така, самата пещера в дълбочина, като естествената й дължина е била 16м, а човешка ръка я е продължила до 22м.
2. Акустиката – бях подготвена донякъде за любопитния факт, че пещерата резонирала на даден нисък тон. Това, което чухме там, обаче, надмина всичките ми представи. Нормално е всяко едно помещение да резонира на даден тон, съвпадащ или много близък като честота до неговата собствена честота. В тази пещера, тонът е фа от малка октава – основния тон на плътен мъжки глас, и не просто резонира, заставайки на определено място (на ок. 16м навътре в пещерата, където таванът на пещерата е оформен като купол, а стените са леко издълбани – получава се нещо като уширение) звукът многократно се усилва. Ефектът се усеща дори при говор, като при пеене се засилва. Колкото по-продължително звучи тона, толково повече, сякаш се наслагва усилването...докато в даден момента имаш чувството, че пещерата сякаш сама зазвучава, резонирайки в цялото ти тяло.
3. Местоположението – пещерата е открита от кърджалийски спелеолог през 1994 г., но става “обществено достояние” едва през 2001г. Входът й се намира на ок. 3м височина и е много трудно достъпна без екипировка или поне въже. Идеално ориентирана е в посока север-юг, като входът е от юг. На платото над пещерата са откривани статуетки, керамични съдове и котли, а също и плочка с писменост (линеар А – критско писмо). Предполага се, че там е имало селище.
И така, след като се полюбувахме на този феномен и усещането да си “вътре”, заслизахме надолу по обратния път. Знаех, че в околността има още една подобна пещера, по-малка и не толкова добре оформена, която все още не е и толкова известна (всъщност не знам дали учените въобще знаят за нея). Но вече минаваше 19ч и нямахме време да ходим да я търсим, та оставихме и нея за “следващия път”. Прибрахме се в хижата, изпълнени с емоции, уморени, едва ходещи, и след “леката”вечеря, при която видяхме сметката на един буркан боб и половин лютеница, си ударихме по един душ (за сефте от 3 дни  ) и .. в леглата.

ДЕН V
На сутринта към 8ч потеглихме за към Кърджали. Оказа се, че в Кърджали съм имала някакви далечни роднини, та баба ми ме свърза с тях, да спим у тях, вместо да даваме пари по хотели. Перфектно! Тъкмо ще си имаме компания! И така, имахме уговорка с чичо ми Христо да поддържаме връзка през деня, и той да дойде по някое време да ни вземе от някъде. Плана за деня беше да минем през скалите, близо до Дъждовница, която пък е на около 20-ина км от Кърджали. Той се оказа изключително услужлив и мил човек, и изрази готовност да дойде да ни вземе откъдето и да е.
Имахме намерението да закусваме в Пъдарци, но на завоя непосредствено преди селото, видяхме една от онези привлекателни чешмички – тази просто надминаваше себе си... Имаше 2 чешми – 1та просто чучурче от каменна основа, а другата си беше изградена, украсена с мозайка в геометрични фигури, с месингово кранче. Имаше, естествено и беседка с ограда, но тук, на всичкото отгоре, направо се бяха престарали и бяха засадили и лоза, която хвърляше много приятна сянка. Решихме, че не е за пропускане да си направим прощалната закуска на такова приятно място. По едно време някакъв шум привлече вниманието ми към съседния скалист склон – няколко пъти трябваше да се обърна и да се вгледам, за да забележа един кафяв заек, подтичващ на припека по камънаците...
След като заредихме с бебешка каша и попълнихме водните запаси се отправихме надолу по шосето. Удобно е това шосе, само заради това, че има отбелязано разстоянието по него в км. (Така на х. Боровица имаше маркировка 20км и от нея в двете посоки има означения почти на всеки километър). Пътят върви около язовира, който, противно на моите предубеждения, се оказа много красив. Кофти е това, че в по-голямата си част е доста слънчев. Към обяд, след доста почивки и с бавен ход (най-вече заради моите обувки) стигнахме до разклона за скалите – от един завой се открива много красива гледка към крайните скали. Потърсихме пътека за към скалите, но не я намерихме – т.е. намерихме нещо като пътека, но след няколко метра изглеждаше непроходима и решихме, че явно не е това (впоследствие се оказа, че е точно това, но кой да знае). Затова продължихме по една пътека, успоредна на шосето, минаваща на 20-ина метра от него, където след малко стигнахме до беседка. Оттам вече се виждаха доста от скалите, откриваше се хубава гледка, и се паркирахме там да погледаме. Погледнахме картата, и се оказа, че оттам до Дъждовница е предимно изкачване, а аз вече наистина едва ходех, затова сметнахме за най-разумно да се обадим на чичо ми да идва да ни вземе оттам. На картата, разбира се, скалите не са отбелязани, но на тази, която принтирах, отново любезно предоставена от Христо Тодев на сайта му, (жив и здрав да си, Христо, страхотна работа ни свършиха картите!) се виждаше, че скалите продължават още доста на североизток, т.е. тези, които се виждаха от нашата “наблюдателница” са ок.1/4 или 1/3 от общата площ на скалите. Ясно, и там ще се ходи пак...
След половин час пристигна и чичо Христо – противно на очакванията ми за застаряващ господин на възрастта на баба ми (брат й е на ловешката ми баба), той се оказа...как да го кажа…cool!  С шапка идиотка,7/8 панталони и тениска, ...абе свежарка. Дойде, видя скалите, и, сякаш разбрал нашите съжаления, че нямаме по-голям зуум от 200мм на фотоапарата, извади един жесток руски бинокъл-трепач. Направо си паднахме от кеф...Приказвахме си по пътя в жигулата (стара, но в перфектно състояние!) – и той като нас обичал да ходи насам-натам...личеше му! След още 1-2 спирания да се полюбуваме на красотата на скалите, отпрашихме с пълна газ към Кърджали.
Няма да се спирам на престоя ми у тях, но не мога да не изкажа възхищението си от тяхното изключително гостоприемство и любезност. Държаха се с нас като с най-скъпи роднини, въпреки че мен ме познават съвсем бегло, а Тихомир – изобщо. Невероятни хора...
Остатъкът от деня премина във взаимно опознаване, разкази за прехода, почивка, кратка разходка за пазар и съвсем бегло разглеждане на града, и това, което задължително оставаше да се направи – да проверим влаковете за на връщане. Оказа се, че най-удобния такъв е в 20.06 следващата вечер.

ДЕН VI
На другия ден бяхме планирали да посетим Историческия музей и да си вземем печатчета (за наш късмет музеят работеше в неделя). След като се запознахме и с леля ми Комня (интересно име, но лично на мен много ми харесва), която току-що се беше прибрала от Павел баня, отпрашихме за музея.
Историческият музей в Кърджали се помещава в сграда, строена навремето за медресе – турско духовно училище, но никога не е функционирала като такова. Мога да кажа, че е една от най-красивите и привлекателни (поне за мен) сгради, които съм виждала. Като цяло, останах с впечатление от турската архитектура, за един стремеж към красота и естетическо оформление. Музея, например, на външен вид си е истински замък, в ренесансово-ориенталски стил, с красива, геометрично оформена градина. В много от къщите и градините в дворовете им се долавя същото усещане за ориенталска изтънченост и орнаментиране.
Влизайки в двора на музея, забелязахме в един от празните басейни, предвидени за водни площи, нещо да се движи. Тихомир, който беше предвидливо си беше сложил очилата, за разлика от мен, извика “Я, таралежче!”. Отидохме до него, и тъй като басейна беше открит и на припек, а то се беше сгушило в малкото сянка по края, решихме да го пренесем в градината, където беше по-сенчесто. В това време от музея излезе жена и ни помоли да го занесем до чешмичката, в края на градината. Каза, че имало цяло семейство таралежи в двора, но този им бил подарък от някъде. Обикновено ходели из градината, на сянка, но явно това малко таралежче се беше изгубило и беше паднало в басейна на слънце. Беше голям любопитко...въобще не се криеше или свиваше на топка, а душеше навсякъде докъдето успее да се докопа – вероятно затова се беше озовало там. Но само щом надуши водата й се нахвърли като невидяло – явно беше прекарало доста време на пек и беше зажадняло. Пи ненаситно сигурно няколко минути, след което се шмугна в близките храсти и отпраши нанякъде.
В музея извадихме късмет и успяхме да се прикачим към някаква голяма група туристи с екскурзовод и беседа (и това беше по предложение на касиерката, въпреки че беседата не влиза в цената! Ние пак минахме гратис...). Входът е 2 лв за възрастен, а екскурзоводките бяха много любезни и отзивчиви за въпросите ни. Самият музей е доста богат, с много интересни експонати. Разделен е на отдели (история, археология, ботаника, геология и т.н.) по етажи, и е доста добре структуриран. На първия етаж са отдел Археология, в който имаше много находки, открити из област Кърджали – от Перперикон, Татул, снимки на скални ниши и т.н., и История. На втория са геология и ботаника (и тук не пропуснаха да ни споменат прочутата Haberlea Rhodopenesis – орфеевото цвете, което, според легендите, поникнало там, където е покапала кръвта на Орфей, след като бил разкъсан, и което притежава уникалното биологично свойство да запазва жизнените си функции, дори и привидно мъртво – след седмици пресушаване, ако се напои с вода, то “възкръсва”; това цвете се среща у нас само на територията на Родопите и на народен език е известно като “родопски силивряк”). На третия етаж е отдел Етнография, в който са възпроизведени мотиви от бита и поминъка на местното население (който е предимно тютюнджийство).
И така, след приятната разходка, завършила с един сладолед Raffi, (който както никога не ми се беше случвало, девойчето успя да закове на точно 100г), се прибрахме и застягахме багажа. Вечерта, след многобройни увещавания да останем още някой ден, на които ние, естествено, отговорихме, че не можем, чичо ми отново си предложи услугите да откара до гарата. И така, към 19.50 бяхме на гарата, чакащи влака, който този път дойде навреме! За наш ужас разбрахме, че трябва да сменим 3 влака, което значеше, че няма да можем да поспим като хората, но изненадата дойде, когато във влака кондукторът ни светна, че всъщност I и II бил един влак, просто до Димитровград се движел като пътнически, а оттам до Горна Оряховица – като бърз. Ходи ги разбери тия железници... Още по-добре за нас, значи имаме само 1 смяна – чак на Горна. И така отпътувахме, обратно към цивилизацията, обратно към задълженията, обратно към мръсотията и чалгата... Докато се опитвах да се “пренастроя” отново на градска вълна, забелязах покрай жп-линията причудливи живописни скали. Видях и табела близо до тях, но нали съм си недоскив, не можах да прочета какво пише, Тихомир (този път без очила) също. На спирката след няколко метра имаше същата табела, която отново се падаше далече и не се четеше от влака. Продължихме да гледаме през прозореца уникалните скални форми, когато най-неочаквано, в края на една поляна се откри прекрасна гледка към огромна скала, цялата изпъстрена със скални ниши. Близо до нея имаше място, на което личеше, че от време на време се появява водопад (в момента беше пресъхнал). След като скалите свършиха, с ентусиазъм се заехме да търсим по картата кое е това причудливо място. Намерихме го – защитена местност Средна Арда, и точно срещу нея, от дугата страна на линията – вр.Пестник – Юмрука. И си ги заплюхме за “следващия път”, да им отдадем заслуженото внимание. Съпроводени от този последен родопски “повей за довиждане” от целия вихър, носил ни по гори, скали, реки и долини почти седмица, изпълнени с приятни емоции, уморени, но и заредени с нова енергия, се сбогувахме с отминаващите покрай влака живописни Родопски селца, реки и гори, докато влака бавно навлизаше в позлатените от последните слънчеви лъчи полета на Горнотракийската низина.

P.S.: Снимките ще добавя скоро или ще ги кача в отделен пост! :)